ноември в керамоти

върху белия самотен плаж нарисувах

път за себе си

към дълбините на това море

отровно

нереално синьо

разбъркано от пясък и от глина

вълните тичаха към мен

за да ме стигнат

пред мен бе тасос -

на педя растояние от погледа ми снежен

огромен тъмен призрак беше тялото му

протегнато

в сезона на удавниците

и аз бях ной

животно

рядък вид

дошъл да излекува всички рани

накрай света да се спася

да се спася

да се спася

от себе си

затуй

събрах във шепи

раковини

камъчета

бели миди

фотографирах този бряг безлюден

във тъмните си ириси

а фериботът ме погълна в своята утроба като кит

мен – йона на самотните пространства

Станислава Станоева
"Градове и други острови" 2009
ИК "Жанет 45"

площад вандом

бял до изтъняване

тих призрак

болен от булимия

и прекалено разточителство

               на плюш и хлорофил

под тентата на риц

почиват спомените за разкош

със който ме е страх да се размина

отблясъци от златни ланци и диамантени браслети

поршета

       бентлита

             и короновани особи

окръжността ти се втвърдява като стар калъп сапун

лакеите са стражи в тишината

блестят с опасен звън прозрачните им ръкавели

колоната е с дървено сърце

промушена през главната артерия на слънцето

стоя сама

и заедно с другите

това усещане ме уморява

че трябва да общувам с някого

че трябва да говоря

                да говоря

а искам да мълча

така ми се мълчи сега

че чувам

как сградите с небето разговарят

на непознат език

Станислава Станоева
"Градове и други острови" 2009
ИК "Жанет 45"

мумии

 

мълчим най-вече във следобедите

тогава въздухът е сребърен
и носи мирис на море
на млад рапан
на отлив
на сламени вдовици
и на гръмотевици

дори и кучетата млъкват
в това лениво междувремие

в мига преди да проговорим
една издайническа паяжина ще ни обвие -
мен и тебе -
додето заприличаме на мумии

така археолозите ще ни открият някога
и ще гадаят
по пръстените на телата
на колко сме години

Станислава Станоева

"Полет в камъка" 2003 
ИК "Марица"

Въпрос

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Ако лявата ръка не знае
какво прави дясната
и всяка неделя идва есента,
а голямата стрелка се отклонява от времето
с подутите си крайници,
как ще обясня
на всички празни улици
и плешиви площади,
че държах сърцето ти
в дланите си.

 

Станислава Станоева

Ерес

Изрусялото тяло на август ме оребрява -
мен - лодка заседнала в края на лятото.

Небето с празни джобове си спомня за зимата
и разбърква крилата на птиците в ятото.

Прозрачна е жаждата.
На глътки разсипва
в чашата на сезоните пясък и водорасли.

Шамандурите - балони изпуснали детството,
охраняват отчаяно тъжните плажове.

Аз - слънчоглед с оранжеви ириси,
хващам пейзажа
и гледам подире ви липсващи облаци.

Сухи диви стърнища
рисуват графити за дъжд и носталгия.

След дълго потапяне водата е ерес.


Станислава Станоева
"Градове и други острови" 2009
ИК "Жанет 45"

empty

на В.

тъгата
е белег по tabula rasa
тежест
чертаеща знаци по всички години

тя
е къща в която те чакат

двор пълен с пчели и корени

вятър в завесите
и никой –
никой по стълбите
никой в кухнята
в спалнята празнота
празнота по таваните

само вятър
който се връща в стаите
търси те

вятър
който смразява комина
вятър
вятър


Станислава Станоева

Играта

"... уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме..."
Добромир Тонев


От двете страни на библейската ябълка -
така сме невинни
в своите полове.

Телата ни - гъвкави риби от светлина...

Колко е кратък сезонът на голите ни илюзии.

По плътта - белези за фатален край,
изписват межда
по челото на стаята.

Раят е скучен сценарий за вечността.

Любовта - екзекуция на невинен.


Станислава Станоева

неонови пророци

мохамед
христос
буда
мойсей
заратустра

видях лицата ви от другата страна на пътя
в рекламите по лъскави списания
във нощните маркети
и билбордове по магистралата

да бъдем откровени до последно

ще ви покажа мойта стигма
преди да ви родя

мълча
и се заемам да подреждам хаоса

ще ви зачена всички

ще бъда бременна вселена

а вашите бащи ще ме обичат истински
защото ще съм пълна с обещания

Станислава Станоева

АЗБУКА

Ако погледна към генезиса
Бял и недокоснат е животът
Въже по хоризонта е опънала земята
Гърбът на слънцето е черен от изгаряне

Дървото срича хлорофила със усилие
Епизодично се издигат гилотини революции
Жълт е езикът на историята от мълчание

Зад каменни прегради спят послания
Извезвам с пръсти барелефа на душата
Йодирани от митологии и притчи са илюзиите
Криле сковават събирачите на изречения

Любовните послания са крясък на душата
Мъжете и жените са еднакви в греховете
Невежите посяват нови библии
Осеменяват този свят с измислици за бъдеще

Перуката на космоса е олисяла
Разресва всяка мисъл на столетията
Студът напуква очертанията на телата
Треперим под леда на безсезонието

Усещам как под гърбицата на деня
Физичните закони ме създават
Хартиени оръжия ще раждат думите
Цветът им ще е остър от понятия

Човекът е единствено мерило на душата
Широко се простират древните му скелети

Ще се препънат сенките в съмнения
Ъглите ще се свият във хралупата на буква
Ь която трябва да се срича още

Юзда скроявам на посоките и хронотопа а
Ябълка ми е приготвила змията и ме чака


Станислава Станоева
"Градове и други острови" 2009
ИК "Жанет 45"

Да целунеш Оскар

Ангелът на Пер Лашез
е страшен -
пияна птица, която не може да отлети.

С издърпани очи от тръпка на доволство,
презрително отказващ да е като всички.

Ангелът на Пер Лашез
е твоят ангел, Оскар.

Осакатените му гениталии -
остра рибена кост,
засядат в хранопровода на добрите нрави.
Преспапие,
тъгуващо за дългите ти пръсти...

По сивата стена
най-дългата целувка
минава
от уста
в уста.

Пазачите са неразумни -
самите те залитащи пияни ангели,
опитващи да заличат
следите от любов по каменната ти обвивка.

Лежиш -
обезглавен, самотен Йоканан -
и хиляди невинни дъщери и синове на Саломе
държат главата ти на блюдото на този век.

Докато те прегръщат.


Станислава Станоева

спомен

очаквам пони за рождения си ден с години
а вече знам че няма да ми купят
дори виенско колело и проходилка
не ми достигат за живота

сега ще ми ги подариш ли

ще ми откраднеш ли
пързалка
люлка
пясъчник
от кучета и от пчели да ме е страх
шейна
и жълт молив с гумичка
за да показвам дните в календара

къде е малкото ми столче
с което се повдигах да достигна обич
герданите от мидички
лекарствата които някога изпих защото съм послушна

ще ги завърнеш ли

преди да остарея
небето ще е черен лист
по който пиша своите желания

Станислава Станоева
"Градове и други острови", 2009 г.
ИК "Жанет 45"

french kiss

откривам те
под графитено небе

светлите нежни очи -
лапи на бели сибирски котки

високата лятна коса
достигаща върха на айфеловата кула

дългите крайници -
самотни мостове по сена

в края на булевард клиши
те целувам

френските ласки
ухаят на топъл кроасан

ще минем под триумфалтната арка
две деца
играещи си в началото на столетието
в други градове
в други пространства

а после ще отидем
в булонския лес
за да чуем как расте тревата
на нашите спомени

Станислава Станоева

Томина неделя

Вече е късно да се съмняваме с черепи,
препълнени от думи и междуметия.
Тази неделя празнуваме недоверие,
по ангелски споделено зад очите на дните.

Слагаме пръст в собствените си рани,
а после жънем натежал от зърно апокалипсис.
Свършиха чудесата през светлата седмица.
След пролетта всички сезони са мъртви.

В празната сряда ще поседнем край пътя.
Ще гледаме към небето, пълно с богове от хартия.
А пророчествата ще остават след себе си диря,
от която мълчаливо се раждат лъжите.

Станислава Станоева

житие

веднъж заспах за час
сънувах целия живот
един красив щастлив живот
защото в него има всичко -
начало
край
човек
зад всички обли брегове
които е прекрачвал
така случайно вгледан
в окръжността на своите завръщания
разбрал
че Бог е плюшена играчка
така необходима
преди съня
преди заспиване

Станислава Станоева

елемент

морето е прибой от счупени мозайки лего
студено гробище на китове

лежа в хамака му и си припомням зимата
как остарях под хирургическия вятър
(видях смъртта в лицето на любими хора)
и как заплаках...

пронизват ме самум
пустиня
листо от палма

сушеното на вятъра пране докосва кипарисите

дали съм елемент от този свят
или това е моята илюзия
сънят
миражът...

това ли усвоих през краткото си съществуване -
комикси
вентрилокизъм
куклен театър

в прозявката на гларус долавям вик на динозавър

лежа на непознати плажове
и декорирам тялото си с камъни
измислям неизвестен пиърсинг
така разбирам думите на лятото

Станислава Станоева
"Полет в камъка", 2002 г.
ИК "Марица"

юда

да се качваш нагоре по своята стълба
ще ти чета приказки
ще те люлея в дланите си
ще ти дам моето детство на невротичните си очаквания
да получиш амнезия
да заспиш
да се събудиш истински

защото знам какво е

както си се запътил към своята гилотина
с очи през шпионката можеш да видиш -
светът продължава да съществува благодарение на теб
ако искаш нечий друг живот
ако искаш своя собствен живот
ако искаш дори живота ми
ще ти дам каквото желаеш

и трийсет сребърни луни изгряват

щом искаш да вървиш към своя прозорец
да се обадиш на себе си по телефона
какво усилие да разговаряш на банални теми
като божественост и грях
и да мълчиш защото този свят е предсказуем
а вината е медальон
прогарящ тунел през твойте гърди -
кръст от очи направен

Станислава Станоева

жребичко

накуцват къщите
катерят склона

подхлъзват се годините надолу
ловят ги светлите мъгли в прозрачните си мрежи

в хербария на времето с карфица ги забождам

снегът е тънка бяла риза
на девственица
в първа брачна нощ

пространството е дълго и достатъчно
очите ми на воля да поскитат
а аз
да пия с местните първак направо от казана
да се завия с черга изтъкана преди век
в един следобед точно преди зимата

със звън изгубват се стадата зад завоя

на колене застава слънцето и пада
в кесия кожена като петак
дрънчат оранжевите му рапири по стените и стоборите
огрява кривите комини със последни сили
премествам го на юг за да стопи леда в сърцето ми

а сянката му тръгва по баирите


Станислава Станоева

екстериори

пространства
празни
крачат

в трошливи сънища мълчи
часовник пясъчен

обръщането
е достатъчно да промени
онези точки в кратката ни памет
за хора и сезони отредени

и само времето е спомен
щом пясъкът
при себе си поиска
да се завърне
бряг да стане...

заключени
пространства
плачат

дали не са дочули
на кръглите вълни
смеха забравен

Станислава Станоева

щрих

отлетяха птиците
призори

остана без въздух небето

черният щъркел
заседна на хоризонта -
тъмен кораб на щастието

гледах
небето се ронеше като хляб
троха по троха заваляха първите капки

утре
е първият ден на снега
бял като другите щъркели

Станислава Станоева

bye-bye

защото животът между нас лежи като кукла
искам да изчертая окръжност
да се скрия в хралупа
извън него
искам да дишам
в далечна пустиня мечтая да тичам

като капка мляко потъвам във себе си
от твойте претенции

тежиш ми с всичките ревности
неуредици

няма те
няма ме
все тази история
под водата в аквариума
се гледаме

виждам
сълзите на стаята
чувам драскотините й
няколко паяка

върти се плоча издраскана
не ми се вечеря на масата

ставам и тръгвам
взимам паяка
рибката
вървя по булевардите
магистралите
автогарите
аерогарите

напускам живота ни
без заглавие

Станислава Станоева

Саломе

"О, не трябваше да страдаш заради желанието ми да те целуна, Йоканан. Но сега ще те целуна и ще те захапя със зъби, тъй както се захапва плод узрял."
Оскар Уайлд, "Саломе"

Защото много дълго вървях
към философията на тълпата,
защото бях глуха за чуждите оправдания,
небето ми построи ешафод
и мравки разнесоха тялото ми.


Защото съмненията ме гонеха -
бели хилави кучета,
защото поисках на сребърно блюдо главата ти,
заваляха пророчества,
водата се случи
и ме убиха хорските недостатъци.

Прободох очите си,
за да те видя сред стадото.
Танцувах със седем каменни шала.

Целувам те,
мое първо причастие,
преди последното ми кръщение
на земята.


Станислава Станоева

Възраст

Обувките по праговете на сбогуването се ожулват.
Подпирам се върху годините за равновесие.
Един объркан влак си тръгва и не спира.
Ръждясват релсите, гравирани с възмездия.

Не ме тревожи тишината пясъчна.
Шумът от миналото е достатъчен за страховете –
войни, които водя рядко и далеч от егото,
накрая все печеля, а пирувам с враговете си.

Повтарям всяка грешка, за да я забравя.
Да отлети мигът, преди да се разкая.
Студеното не означава север,
но е студено от години във сърцето ми.

Кайсията на двора е заспала непробудно.
Сънувам я зелена, с кисел вкус и аромат на лято.
Ще чакам всичко на сбогуване да се завърне,
преди годините да връхлетят – самотни влакове.

Станислава Станоева

раздяла

страхът от дълга памет
от някога
тогава...

пространство
дълго като нож
със който да отрежат другото

сглобяват хвърчила
с лица на ангели

изпращат ги по вятъра

и който се смее последен
затваря вратата


Станислава Станоева

Вдишване

Миг,
преди нощта да пристигне,
ти си мое, море,
и тогава така те обичам.

Ритуално потъвам във вълните ти грапави
и стъклени приливи
ме приспиват.

Пропуквайки камъка израстват дърветата
под сухите пръсти на пясъка.

Следите на лодките са белези татуирани
върху хладната буза на лятото.

Достигам сърцето,
ожадняло от чакане.

Вятър
с вълноломи и шелфове
ме завива.

Бреговете са траектория на чуждо завръщане,
преди студът
да заговори с бели фрази.

Станислава Станоева

снимка

пътуваш към северния край на лятото
към снега
който скъсява разстоянията

когато си най-далече
твоят смях
най-детският смях на земята
се скрива зад всички ъгли на леда
на онова зъзнещо нежно палтенце
което изгуби
някога...

в дългата стая на детството
майсториш птици от хартия
прегъваш годините в удобни форми

а под тънкия гръбнак на мълчанието
един смях остарява
на ръба на зимата

Станислава Станоева

Град край морето

Бели от взиране, къщите се строяват
по посока на залива
и поглеждат към зимата.

Мъглата преграква и кляка по ниското,
зазидала залеза
в свойта утроба.

Мъждивото пладне е тъмно и лепкаво.
Чайките викат по вятъра -
като болни.

Тревите изсъхват от чакане и подострят
студа, който слиза по мъжки,
на части.

Вълните са остри,
пресяват морето.
Разсичат земята на пясъчни залци.

Премръзнали кораби закотвят телата си
в небе, натежало от меланхолия
и от облаци.


Станислава Станоева

Илинден за удавници

По кратки плажове

разхождат суетата си летовници.

Еднаква скука прекроява грапавите им прически.

Напразно

            намазват кожата си с лосион.

Животът им е изгорял преди рождение.

Денят привиква враните -

да носят хляб и сол на белокосите светци.

Подводните течения дълбаят дъното.

Кълват от маранята на гранули птиците. 

Закусват слънцето.

Измислят си потопи.

Свети Илия е червена точка в жегата.

Разрошва хоризонта и наглежда облаците.

Приготвя люлка за удавници.

Издърпва спасителната сламка на сезоните.

В протритите минути пророкува наводнения.

А после дълго прекосява сушата.

Станислава Станоева

Дългите думи на лятото

По улиците е канелено и пепелно.
Зад всеки праг мъдрува тишината.

Следобедът
е тесен за илюзии,
тъй както дълга е смъртта за живите.

Обръщат острия си ръб на север къщите.
Пропукват стаите от стъпките на паяци.

Във кратки сънища
ръзчупваш дните си на късове.

Чертаят прилепи пътеки за сбогуване.

Сънуваш, че не вярваш в Бог.
Не чакаш чудеса, а само грешки.

Съмняваш се в студа -
в бодливото му съществуване.

Животът е опашката на гущер.

Прокрадва се ухание на дъжд.
Водата се разпада на семафори,
на хиляди дъги, изпод които
предметите променят очертания.

Боде по гърлото на улиците прах.
Приспива всяка форма на движение.

Потъват в почвата тревите -
да почиват.

През иглени уши минават кучета.

Една мелодия пробива слънчевия сплит.
Камбаните на храма губят равновесие,
разрязват топлината като торта
и вечерта нахлува с вятъра...


Станислава Станоева

Кристална памет

Изтръгва се от пясъчното си леговище брегът.
Облизва сухите си устни
и изчезва в пяната.

Оттук нататък ще тъгуват без убежище тревите.

Преди здрачаване небето става лилаво.


Бараките по плажа се разпадат в своите ръждиви дрехи.
Потъват в пясъка, за да векуват.

Излизат рибите по плитчините и издишват йод
през острите хриле на прилива.


Водата се отдръпва всеки път когато я докосвам,
скалите се изгърбват
в порестите си мембрани.

Затварям в каменно мълчание студа,
а вятърът го препарира между солените си страници.


Събира фасове морето.
Мълчи и пуши.
Пуши и протяга изтръпналите си ръце към хоризонта.

А после ляга и заспива.
Сънува зимата
и тишината вътре в нея.


Станислава Станоева

северна стая

да
той е дъждът
който идва винаги

последният пазач на небето
когато тъжните къщи
обръщат прозорците си на север

знам колко пепел и пустота
живеят под такива покриви
как мислите се вкопават
в съзнанието
и ако едно листо падне
шумът му събужда времето за илюзии

вече не можеш да се скриеш
зад неотворен чадър -
като сърп
докосващ изпружените крака на мрака

научил си как да оставяш зад себе си
всички граници

само раздялата те задържа тук
с дългите си междуметия

виждаш –
солта кристализира в думите
а после пуска водата
да подкопае основите


Станислава Станоева

костилка на авокадо

айсбергът на сърцето
рисува тъмни плажове
от лава
прах
и кораби които се завръщат в атлантида

в гнездо на лястовици
живееш на вулкан
а в дългия архипелаг
са куци ветровете
и по скалите се подпират

камбаната на църквата събира всеки звук
да пренасити тялото с мълчания
които те достигат

а вятърните мелници
обелват тънък пласт озон
и го завръщат там
където вътрешни морета те заливат

Станислава Станоева

Queens

Пилонът приютява чуждите желания.
Измества центъра на тежестта към пурите.

Сестри на милосърдието -
чупят китките си -
със тях разбъркват огнена вода
в кристал и ледниково синьо.

Полилавяват писоарите от тестове за недоверие.
Вечерят гени,
ДНК,
сменени хромозоми.

Пречупват се
преградните стени на носоглътката.

Небрежни бели магистралки изрисуват
антични статуи в пустинята.

Преди да прегладнеят от ужилване,
минутата протяга дългото си тяло.

Разменят кода на оглозганите погледи
и не говорят,
не говорят за събуждане
в съня,
във който са зазидани.


Станислава Станоева

by the way (out)

знам

избълват клубовете нощни
опияняващ дим – тютюн и ганджа -
и малко синтетични залъгалки за децата
дрогира ги с дислексия и ехолалия тъмата
светът ги отчуждава в скучно красноречие
и те като обърнат кадър остаряват

жените свалят силикона със усилие
забиват всеки ден ботокс под ноктите на ежедневието
отричат гравитацията
под розовите хапчета се крие
привързаност към самотата

спотайват се мъжете зад златните си зъби
и си купуват удължители за пениси
играят фитнес в плешивия живот на своите очаквания
виаграта ги прави скучни
а после страдат че не са обичани

в такава нощ ще изтънеят границите
ще се провре умората до нервните ни окончания

това ли сме поискали –
да бъдем лутащи се атоми
сами и недоволни
и перманентно търсещи утеха

смъртта – закръглен нисък самурай -
ще ни спаси ли
с огризките живот
под тънката си дреха


Станислава Станоева

източни изкуства

изпивам тръпчивия чай
оризова хартия е денят
бял и недокоснат
шиацу масажът в следобедното ми бдение
ме откъсва от вечността
пускам хвърчило
камбанките събират гологлавите монаси в храма
животът е със матово ветрило
а върху него йероглиф на щастието

да съм щастлива

земята е зелен лимон
подхвърля заровете от седеф
из мраморните коридори на познанието
природата е малък свеж бонсай
тай чи идея за безсмъртие
откъсвам екзотичен плод
гарнирам го с коктейл
от непознати алкохоли
по чашата ми знак любов

да съм обичана

излъскан параван от абанос
и корени на непознати билки
ме пазят от въздушните течения
отглеждам скорпиони във буркан
обръщам гръб на западния вятър
а русата ми плитка
изчертава дракон
по лопатките

мълча и търся пътя към небето
върху кимоното ми
знак безсмъртие


Станислава Станоева

руни

на запад слънцето е нисък пас
от счупени меридиани
достига зенита на нервните окончания
материя
тяло
нещо което да купиш
за да изгубиш душата

по паралела на изтока
жълтите очи улучват дупката на страховете
пълзят във сенки
от напалм
и лотоси
под паднали тесни клепачи
нахлуват цивилизации

от юг червени пясъци
затрупват призрачни кервани
събуждат се подпухнали от суша
пустини и мусони
се събират
в зелените листа
като чадъри за илюзии

на север ветровете
със сребърни куршуми доубиват скуката
под лудите сияния
на края на земята
вървят под скрежа на звездите
и слагат многоточия
в заоблените ръбове на гравитацията

посоките са състояния на времето

дори да ги преминеш
какво ли ще успееш да откриеш
освен това което си научил


Станислава Станоева

каменна градина

чертаеш по пясъка пътеки за никъде

преместваш предметите -
да различаваш сега от тогава

само камъкът може да мълчи без посока
и тишината да пуска
хвърчила от оризова хартия

частица от вятър раздвижва минутите

гласът на стените
се връща към себе си

събираш песъчинки -
да маркираш живота

и чуваш -
камъкът ти говори


Станислава Станоева

хидрофилия

знам корените на водата

познавам ги с цялата си длан

с очите които гледат през нея

с всички потъвания все по-дълбоко

зад тишината скрита във всяка капка

от която въздухът се сгъстява

тялото ми го няма тялото ми изчезва

там – в най-прозрачното –

до границата на виреене

лек син балон от лунапарк в края на лятото

пълен с озон и пясък

с който меря дълбочините

после наобратно ме подхвърлят вълните

аз съм новородено сгърчено бебе

с гумен клюн ме дълбае въздухът

и ме втвърдява като обувка за тенис

с цялата гравитация върху кожата

чувам нежния шепот на кислорода

дишай

дишай

Станислава Станоева
"Теория на всичко" 2013 г.
ИК "Жанет 45"

късно лято

годините
четат и разтълкуват свещените ти мисли
полягат върху тихи улици
по-тихи от потопи

светците носят нафора на дните
лекуват раните със сребърен йодит

без кръст са думите

след тях остават
парчета вятър
неподредени междуметия
солени пясъци
в които стъпките се заличават

обичаш наводнения
обичаш под вода да размишляваш
да вкорениш
единственото изречение което те притиска -
светът е сам и тъжен като риба -
самотно изречение без граница


Станислава Станоева

пиперени плантации

събличам дрехите
събличам кожата
остават само плът
и възли страст
и безразличие
тъга от невъзможното оттласкване
страхът от свобода
от заминаване

сега съм уморена да обичам
сега съм жълта къто изгрева
защото
не искам да ме докосват необичащите

и
като ято чапли косите ми се разпиляват
мусоните ги хващат в своята прегръдка
посрещат първото си равноденствие
неболедували от сенна хрема
от тъй очрователната болест – възхищението

сърцето ми е дълъг път
така гостоприемно за мълчания
с тръстиките израства
срещу лулата с опиум до твърдата възглавница

очите ми се издължават
за да посрещат дъжд

сега и тук
избирам да съм празна
като поле
в което подправките замайват хоризонта
със дъх на анасон и пачули

привързвам на въже далечното си детство -
единственият миг когато съм била щастлива

отпускам го по вятъра

изпращам го за да ме събере
от всички краища по този свят
в които ме е нямало

Станислава Станоева

Последен валс във Виена

Така са тихи улиците, че дочувам
как една катафалка влиза в мъглата,
тръгва по пустия булевард
и се върти изгубена по ринговете в знак на безкрайност,
а копитата на конете са луд дъжд по паважа.

Какво, че въздухът е млечен и на кристали.
Той вече не засяга това тяло
в един град безпомощен до неузнаваемост,
без пешеходци на големия мост,
под който празни шлепове свирят зимни мелодии,
а Дунав е спокоен и сребърен като шоколадово фолио.

Свети Стефан е бяла купчина хероин
и след час минувачите ще го пръснат на магистрални дози.
Мъглата ще падне в нозете на Мария Терезия -
онази едра жена която владеела цяла империя,
а японски туристи ще се снимат пред Академията,
където Хитлер искал да учи рисуване и амнезия.

В такива зимни утрини,
когато Пратера е затворен,
а влакчето на смъртта връхлита в нечий сън,
искам да видя крилете си на простора,
изчистени от всички ангелски помисли.


Станислава Станоева

дъжд в истанбул

 


вали

отвсякъде вода

морето се притиска в бреговете

по улиците бягащи реки
измиват босите крака на минаретата

във мрака на деня
рибарите прибират улова
поставят точка след голямата молитва
прииждат облаци
настава час
от който със години се измъквам

подскачат рибите
ловят озон
а чайките са песъчинки в стар часовник

дъжд
древен като този град
от който ми е трудно да си тръгна


Станислава Станоева
"Градове и други острови", 2009 г.
ИК "Жанет 45"