Виждам празното море – стъкло и пясък -
тънките вълни, които се повтарят,
знам, че съм направена от тонове илюзии,
от проблеми със обичането,
криптофазия...
Все поглеждам към невидимите точки
във очите на следобеда, подпухнал от преяждане,
дълга като сламка от оранжеви коктейли
и се смея,
смея през очите си.
Как така пораствам,
как разбирам
всичко в този свят и нещичко от другия?
Вече с никого не мога да обядвам,
да говоря,
без да се преструвам.
Къс от мен си тръгва неподготвен.
Миг и век са равни във смъртта си.
Друга част от моя свят остава.
Всяка следваща година
е все по-къса.
И това, което си е тръгнало е тъжно,
а това, което предстои ще дойде.
Хората са времето, което се изплъзва
и пространство, което се променя
непрестанно.
Само във сезоните си този свят е малък.
Аз отдавна не познавам никого.
Гледам празното море и чувам
гласовете на удавниците
как ме викат.
Станислава Станоева
"Градове и други острови" 2009
