хидрофилия

знам корените на водата

познавам ги с цялата си длан

с очите които гледат през нея

с всички потъвания все по-дълбоко

зад тишината скрита във всяка капка

от която въздухът се сгъстява

тялото ми го няма тялото ми изчезва

там – в най-прозрачното –

до границата на виреене

лек син балон от лунапарк в края на лятото

пълен с озон и пясък

с който меря дълбочините

после наобратно ме подхвърлят вълните

аз съм новородено сгърчено бебе

с гумен клюн ме дълбае въздухът

и ме втвърдява като обувка за тенис

с цялата гравитация върху кожата

чувам нежния шепот на кислорода

дишай

дишай

Станислава Станоева
"Теория на всичко" 2013 г.
ИК "Жанет 45"

късно лято

годините
четат и разтълкуват свещените ти мисли
полягат върху тихи улици
по-тихи от потопи

светците носят нафора на дните
лекуват раните със сребърен йодит

без кръст са думите

след тях остават
парчета вятър
неподредени междуметия
солени пясъци
в които стъпките се заличават

обичаш наводнения
обичаш под вода да размишляваш
да вкорениш
единственото изречение което те притиска -
светът е сам и тъжен като риба -
самотно изречение без граница


Станислава Станоева

пиперени плантации

събличам дрехите
събличам кожата
остават само плът
и възли страст
и безразличие
тъга от невъзможното оттласкване
страхът от свобода
от заминаване

сега съм уморена да обичам
сега съм жълта къто изгрева
защото
не искам да ме докосват необичащите

и
като ято чапли косите ми се разпиляват
мусоните ги хващат в своята прегръдка
посрещат първото си равноденствие
неболедували от сенна хрема
от тъй очрователната болест – възхищението

сърцето ми е дълъг път
така гостоприемно за мълчания
с тръстиките израства
срещу лулата с опиум до твърдата възглавница

очите ми се издължават
за да посрещат дъжд

сега и тук
избирам да съм празна
като поле
в което подправките замайват хоризонта
със дъх на анасон и пачули

привързвам на въже далечното си детство -
единственият миг когато съм била щастлива

отпускам го по вятъра

изпращам го за да ме събере
от всички краища по този свят
в които ме е нямало

Станислава Станоева

Последен валс във Виена

Така са тихи улиците, че дочувам
как една катафалка влиза в мъглата,
тръгва по пустия булевард
и се върти изгубена по ринговете в знак на безкрайност,
а копитата на конете са луд дъжд по паважа.

Какво, че въздухът е млечен и на кристали.
Той вече не засяга това тяло
в един град безпомощен до неузнаваемост,
без пешеходци на големия мост,
под който празни шлепове свирят зимни мелодии,
а Дунав е спокоен и сребърен като шоколадово фолио.

Свети Стефан е бяла купчина хероин
и след час минувачите ще го пръснат на магистрални дози.
Мъглата ще падне в нозете на Мария Терезия -
онази едра жена която владеела цяла империя,
а японски туристи ще се снимат пред Академията,
където Хитлер искал да учи рисуване и амнезия.

В такива зимни утрини,
когато Пратера е затворен,
а влакчето на смъртта връхлита в нечий сън,
искам да видя крилете си на простора,
изчистени от всички ангелски помисли.


Станислава Станоева

дъжд в истанбул

 


вали

отвсякъде вода

морето се притиска в бреговете

по улиците бягащи реки
измиват босите крака на минаретата

във мрака на деня
рибарите прибират улова
поставят точка след голямата молитва
прииждат облаци
настава час
от който със години се измъквам

подскачат рибите
ловят озон
а чайките са песъчинки в стар часовник

дъжд
древен като този град
от който ми е трудно да си тръгна


Станислава Станоева
"Градове и други острови", 2009 г.
ИК "Жанет 45"

хотел в хавана

обличам този град като дреха
дълго стояла самотна на закачалката

невероятно е
че дните свършват тук така внезапно
изгасва слънцето
нахлува мракът

стоя и гледам нощта зад прозореца
неона
палмите
проститутките лилави от любов и глад
трафика
продавача на пури
двойката англичани
града

този хотел е за бегълци
за безпризорници
за отчуждени от този свят
за любовници
и нелюбовници
само не и за мен

искам да съм долу до акулите
на този плаж на който мен ме няма
и да разсичам
топлото море със себе си

и да усетя вятър


Станислава Станоева
"Градове и други острови" 2009 г.
ИК "Жанет 45"