I
Зад каменни стени цъфтят магнолии
и тръни за венци.
В зелените коси,
върху самия ръб на континентите
брегът се е заплел сред хоризонт от кораби и хора,
които се домогват до властта ти,
град,
обрасъл в спомени.
Не искам, а си спомням.
II
Очите на иконите са само предговор
към дългите ти набези да превъзмогнеш сушата.
Религиите хвърлят зар.
Завърнали се призраци превземат мисълта -
година след година -
винаги.
III
Купувам папагали от пазара,
а те разказват твоята история със раздвоен език -
универсален наратив
като мъха, обвил дворците покрай Босфора.
Мирише на море и водорасли.
Така
годините ухаят.
IV
След залеза
остават пълнозърнести реколти дъжд.
Със остър връх луната ще си окоси звезда
и ще извае многопластово сграфито.
Затрупани с цивилизации,
тежат устоите ти,
птичи град,
затворил в себе си вода,
за да я чуеш.
V
В гласа на рибните пасажи има юг.
Завърта се като виенско колело
дервишът на оранжевото слънце.
От белите стени повява хлад
и светлина,
а минаретата
с небето тайно разговарят.
VI
Ръждивите самотни гарвани напомнят
онези празнични сезони,
в които си тъгувал
и мълчал.
Във златен вододел,
между подпухналите зидове,
по улици, по-обли от дъжда,
се раздвояваш в предела на влияние.
VII
Сърцето ти е мраморно и щедро.
Затворил си сезоните като зелена ябълка
и с дълги мигли ги нарязваш.
През жълтите очи на Ориента
умееш на хиляди езици да обичаш,
град,
подпиращ времето, за да не падне.
Станислава Станоева
Няма коментари:
Публикуване на коментар