Керкира

Да спиш в маслинови гори,

прастари като изчезнали цивилизации.

От синята безбрежност очите ти да не поискат

да виждат от другата страна на южните съзвездия.

Делфини да играят под терасата и да изчезват с подводните течения.

Да стъпваш върху бели камъчета
и дивите лимони да падат в градината ти вечер като едри метеори.

Да прободеш живота на острите кипариси и от раната да потече море.

Да кръстосваш тънки улици сред мъхести фасади,
окичени с пране и чесън.

Да скочиш в изумрудени заливи
и стадо кози да звънти като пчела зад слепоочията ти.

Да полежиш в изоставени лодки до старата крепост,

а часовниците на камбанарията в "Свети Спиридон"
да показват различни часове.

Да пиеш в плитки чашки горчив ликьор от малки портокалчета

и лавровите храсти вечер да слагат на главата ти венец.

Под зеления чадър на гигантски пинии
солта по тялото да се превръща на древен прах за статуи.

Един ден в края на зимата да си мислиш -

дали все още щастието е измамно...

А когато големият ферибот те пъхне в дълбокия си трюм
и те върне на континента,

вече да знаеш отговора.

И мисълта да те заболи от тази тъмнина.

Станислава Станоева