неделя, 12 март 2017 г.

Дзен неделя





падам от ръба на езика
хващам се за куките на думите

върху стената на една пуста автогара пиша
„Христос се подстрига
апокалипсисът се отлага
тъгата ще те спаси от разочарования
падам от всички възможни ръбове
думите са съдба”

няма никой в неделята
улиците се влачат след мен
няма дори един влак който да хванеш
„вземете влак А” свири Дюк Елингтън
напуснете орбитата на този свят

скуката е кльощава бабичка
празна зала за танци
детска градина без деца

не обичам празници
понякога
не обичам градове с пълни улици

гарвани и скорци летят над ръждивите керемиди
потъват в мъгла

Станислава СТАНОЕВА

вторник, 13 септември 2016 г.

Астрология


в края на лятото Меркурий е ретрограден
разрушава тънката връв, която свързва
мен и теб,
мен и вселената,
мен и всички клетки в тялото,
които от години искат
да се разпръснат като шепа сол

една Луна без курс броди по небето,
разчиства облаците,
прави празни дните,
заключени в кутийки,
за да не излетят по вятъра изгубени

Меркурий е в съвпад със Слънцето
в един особен градус,
от който виждам всичко
със погледа на врана

знам - това, което е убягвало, ще се завърне
като нарастваща Луна
в протяжния сезон на листопада

Станислава Станоева

събота, 13 август 2016 г.

Къща без стени


лятото оставя отпечатъци
по огледалото в банята -
сърца, целувки, изгорели треви

понякога с драконови нокти изписва:
не ме напускай никога,
ще изгориш

Станислава Станоева

вторник, 27 октомври 2015 г.

Пет писма от Константинопол



I

Зад каменни стени
цъфтят магнолии и тръни за венци.

В зелените коси,
върху самия ръб на континентите,
брегът се е заплел зад хоризонт от кораби и хора,
които се домогват до властта
на бавните високи облаци.

От морските пристанища
девиците потапят дългите си плитки.

Градът е стар, обрасъл в спомени.
Пристигам тук да излекувам
една умора.

Днес се подстригах.

II

Очите на иконите в „Света София”
са само предговор към превъзмогване на сушата.

Откриха шестокрили ангели
под пластове мазилка
с прободени очи.

Излизам.

Навън по шарени площади
религиите хвърлят зар.

Завърнали се призраци почукват
по портите на този град.

Аз си купувам лилав шал,
помитам всички улици
и в малкия квартал прибирам
горчивия локум на дългото пътуване.

III

Над минаретата ръждиви гарвани
ловят умерената облачност.

В Долмабахче пих вино в златна чаша,
говорих със един султан,
но не усетих мъдрост, бях години глупава.

Сега благодаря за своята невинност.
Защото повече не мога да съм млада.

Троши се споменът като изкусна баклава.

По улици, по-обли от дъжда,
се раздвоявам
в предела на влияние.

IV

Вървя в един дъждовен ден
между коли и хора.

Под Гàлата рибарите улавят златни рибки.

Прибирам се към стаята. 
Но имам зад очите си море
и кораби, които преминават в тъмното.

V

Изхвърлям всички северни писма,
студът им, скрит в кутийки за бижута.

И от пазара си купувам папагали,
които не изслушвам.

Затварям в сребърната клетка спомени
и птиците кълват,
кълват...
Порастват,
разказват с раздвоен език
как са летели в сънищата си преди.

Отключвам клетката.
Не ми е нужно минало.

Станислава Станоева

Божествена наука















Всяко тяло е космос
със стремеж към разпадане.

Свободата да бъдем различни
ни превръща във хаос.

Един мъдър човек знае
как остарява материята.

Нищото има частици
непоносима тежест.

Човек с непредвидени спомени
от звездите съшива гоблени.

И играе със Бог на онази тераса,
от която се виждат вселени.

Станислава Станоева

понеделник, 26 октомври 2015 г.

Венециански карнавал





Търкулват се пера от птица Рух.
Обувки - със токи като история.
Цветя и шапки – захарен памук.
Умората под маските се напластява.

Перуките опират в кринолин.
Готически играчки дефилират.
Под тежестта на милиони цветове
и земното притегляне заспива.

Стъклото на Мурано – крехък гонг -
пропъжда глъчката и в тишината чувам
как гълъби кълват зърната на дъжда,
а после постепенно ослепяват.

Полита ангелът, понася тежестта
върху крила по-бели от чаршаф на монахиня.
Площадът онемява от тъга.
И вече знам, че този град е нереален.

А лодките – лазурни пощальони на студа –
се удрят във ръба на континента.
Звукът отеква в жълтото небе.
Пречупва своя стъклен прешлен зимата.

Станислава Станоева