елемент

морето е прибой от счупени мозайки лего
студено гробище на китове

лежа в хамака му и си припомням зимата
как остарях под хирургическия вятър
(видях смъртта в лицето на любими хора)
и как заплаках...

пронизват ме самум
пустиня
листо от палма

сушеното на вятъра пране докосва кипарисите

дали съм елемент от този свят
или това е моята илюзия
сънят
миражът...

това ли усвоих през краткото си съществуване -
комикси
вентрилокизъм
куклен театър

в прозявката на гларус долавям вик на динозавър

лежа на непознати плажове
и декорирам тялото си с камъни
измислям неизвестен пиърсинг
така разбирам думите на лятото

Станислава Станоева
"Полет в камъка", 2002 г.
ИК "Марица"

юда

да се качваш нагоре по своята стълба
ще ти чета приказки
ще те люлея в дланите си
ще ти дам моето детство на невротичните си очаквания
да получиш амнезия
да заспиш
да се събудиш истински

защото знам какво е

както си се запътил към своята гилотина
с очи през шпионката можеш да видиш -
светът продължава да съществува благодарение на теб
ако искаш нечий друг живот
ако искаш своя собствен живот
ако искаш дори живота ми
ще ти дам каквото желаеш

и трийсет сребърни луни изгряват

щом искаш да вървиш към своя прозорец
да се обадиш на себе си по телефона
какво усилие да разговаряш на банални теми
като божественост и грях
и да мълчиш защото този свят е предсказуем
а вината е медальон
прогарящ тунел през твойте гърди -
кръст от очи направен

Станислава Станоева

жребичко

накуцват къщите
катерят склона

подхлъзват се годините надолу
ловят ги светлите мъгли в прозрачните си мрежи

в хербария на времето с карфица ги забождам

снегът е тънка бяла риза
на девственица
в първа брачна нощ

пространството е дълго и достатъчно
очите ми на воля да поскитат
а аз
да пия с местните първак направо от казана
да се завия с черга изтъкана преди век
в един следобед точно преди зимата

със звън изгубват се стадата зад завоя

на колене застава слънцето и пада
в кесия кожена като петак
дрънчат оранжевите му рапири по стените и стоборите
огрява кривите комини със последни сили
премествам го на юг за да стопи леда в сърцето ми

а сянката му тръгва по баирите


Станислава Станоева

екстериори

пространства
празни
крачат

в трошливи сънища мълчи
часовник пясъчен

обръщането
е достатъчно да промени
онези точки в кратката ни памет
за хора и сезони отредени

и само времето е спомен
щом пясъкът
при себе си поиска
да се завърне
бряг да стане...

заключени
пространства
плачат

дали не са дочули
на кръглите вълни
смеха забравен

Станислава Станоева

щрих

отлетяха птиците
призори

остана без въздух небето

черният щъркел
заседна на хоризонта -
тъмен кораб на щастието

гледах
небето се ронеше като хляб
троха по троха заваляха първите капки

утре
е първият ден на снега
бял като другите щъркели

Станислава Станоева

bye-bye

защото животът между нас лежи като кукла
искам да изчертая окръжност
да се скрия в хралупа
извън него
искам да дишам
в далечна пустиня мечтая да тичам

като капка мляко потъвам във себе си
от твойте претенции

тежиш ми с всичките ревности
неуредици

няма те
няма ме
все тази история
под водата в аквариума
се гледаме

виждам
сълзите на стаята
чувам драскотините й
няколко паяка

върти се плоча издраскана
не ми се вечеря на масата

ставам и тръгвам
взимам паяка
рибката
вървя по булевардите
магистралите
автогарите
аерогарите

напускам живота ни
без заглавие

Станислава Станоева

Саломе

"О, не трябваше да страдаш заради желанието ми да те целуна, Йоканан. Но сега ще те целуна и ще те захапя със зъби, тъй както се захапва плод узрял."
Оскар Уайлд, "Саломе"

Защото много дълго вървях
към философията на тълпата,
защото бях глуха за чуждите оправдания,
небето ми построи ешафод
и мравки разнесоха тялото ми.


Защото съмненията ме гонеха -
бели хилави кучета,
защото поисках на сребърно блюдо главата ти,
заваляха пророчества,
водата се случи
и ме убиха хорските недостатъци.

Прободох очите си,
за да те видя сред стадото.
Танцувах със седем каменни шала.

Целувам те,
мое първо причастие,
преди последното ми кръщение
на земята.


Станислава Станоева

Възраст

Обувките по праговете на сбогуването се ожулват.
Подпирам се върху годините за равновесие.
Един объркан влак си тръгва и не спира.
Ръждясват релсите, гравирани с възмездия.

Не ме тревожи тишината пясъчна.
Шумът от миналото е достатъчен за страховете –
войни, които водя рядко и далеч от егото,
накрая все печеля, а пирувам с враговете си.

Повтарям всяка грешка, за да я забравя.
Да отлети мигът, преди да се разкая.
Студеното не означава север,
но е студено от години във сърцето ми.

Кайсията на двора е заспала непробудно.
Сънувам я зелена, с кисел вкус и аромат на лято.
Ще чакам всичко на сбогуване да се завърне,
преди годините да връхлетят – самотни влакове.

Станислава Станоева

раздяла

страхът от дълга памет
от някога
тогава...

пространство
дълго като нож
със който да отрежат другото

сглобяват хвърчила
с лица на ангели

изпращат ги по вятъра

и който се смее последен
затваря вратата


Станислава Станоева

Вдишване

Миг,
преди нощта да пристигне,
ти си мое, море,
и тогава така те обичам.

Ритуално потъвам във вълните ти грапави
и стъклени приливи
ме приспиват.

Пропуквайки камъка израстват дърветата
под сухите пръсти на пясъка.

Следите на лодките са белези татуирани
върху хладната буза на лятото.

Достигам сърцето,
ожадняло от чакане.

Вятър
с вълноломи и шелфове
ме завива.

Бреговете са траектория на чуждо завръщане,
преди студът
да заговори с бели фрази.

Станислава Станоева

снимка

пътуваш към северния край на лятото
към снега
който скъсява разстоянията

когато си най-далече
твоят смях
най-детският смях на земята
се скрива зад всички ъгли на леда
на онова зъзнещо нежно палтенце
което изгуби
някога...

в дългата стая на детството
майсториш птици от хартия
прегъваш годините в удобни форми

а под тънкия гръбнак на мълчанието
един смях остарява
на ръба на зимата

Станислава Станоева

Град край морето

Бели от взиране, къщите се строяват
по посока на залива
и поглеждат към зимата.

Мъглата преграква и кляка по ниското,
зазидала залеза
в свойта утроба.

Мъждивото пладне е тъмно и лепкаво.
Чайките викат по вятъра -
като болни.

Тревите изсъхват от чакане и подострят
студа, който слиза по мъжки,
на части.

Вълните са остри,
пресяват морето.
Разсичат земята на пясъчни залци.

Премръзнали кораби закотвят телата си
в небе, натежало от меланхолия
и от облаци.


Станислава Станоева

Илинден за удавници

По кратки плажове

разхождат суетата си летовници.

Еднаква скука прекроява грапавите им прически.

Напразно

            намазват кожата си с лосион.

Животът им е изгорял преди рождение.

Денят привиква враните -

да носят хляб и сол на белокосите светци.

Подводните течения дълбаят дъното.

Кълват от маранята на гранули птиците. 

Закусват слънцето.

Измислят си потопи.

Свети Илия е червена точка в жегата.

Разрошва хоризонта и наглежда облаците.

Приготвя люлка за удавници.

Издърпва спасителната сламка на сезоните.

В протритите минути пророкува наводнения.

А после дълго прекосява сушата.

Станислава Станоева

Дългите думи на лятото

По улиците е канелено и пепелно.
Зад всеки праг мъдрува тишината.

Следобедът
е тесен за илюзии,
тъй както дълга е смъртта за живите.

Обръщат острия си ръб на север къщите.
Пропукват стаите от стъпките на паяци.

Във кратки сънища
ръзчупваш дните си на късове.

Чертаят прилепи пътеки за сбогуване.

Сънуваш, че не вярваш в Бог.
Не чакаш чудеса, а само грешки.

Съмняваш се в студа -
в бодливото му съществуване.

Животът е опашката на гущер.

Прокрадва се ухание на дъжд.
Водата се разпада на семафори,
на хиляди дъги, изпод които
предметите променят очертания.

Боде по гърлото на улиците прах.
Приспива всяка форма на движение.

Потъват в почвата тревите -
да почиват.

През иглени уши минават кучета.

Една мелодия пробива слънчевия сплит.
Камбаните на храма губят равновесие,
разрязват топлината като торта
и вечерта нахлува с вятъра...


Станислава Станоева

Кристална памет

Изтръгва се от пясъчното си леговище брегът.
Облизва сухите си устни
и изчезва в пяната.

Оттук нататък ще тъгуват без убежище тревите.

Преди здрачаване небето става лилаво.


Бараките по плажа се разпадат в своите ръждиви дрехи.
Потъват в пясъка, за да векуват.

Излизат рибите по плитчините и издишват йод
през острите хриле на прилива.


Водата се отдръпва всеки път когато я докосвам,
скалите се изгърбват
в порестите си мембрани.

Затварям в каменно мълчание студа,
а вятърът го препарира между солените си страници.


Събира фасове морето.
Мълчи и пуши.
Пуши и протяга изтръпналите си ръце към хоризонта.

А после ляга и заспива.
Сънува зимата
и тишината вътре в нея.


Станислава Станоева

северна стая

да
той е дъждът
който идва винаги

последният пазач на небето
когато тъжните къщи
обръщат прозорците си на север

знам колко пепел и пустота
живеят под такива покриви
как мислите се вкопават
в съзнанието
и ако едно листо падне
шумът му събужда времето за илюзии

вече не можеш да се скриеш
зад неотворен чадър -
като сърп
докосващ изпружените крака на мрака

научил си как да оставяш зад себе си
всички граници

само раздялата те задържа тук
с дългите си междуметия

виждаш –
солта кристализира в думите
а после пуска водата
да подкопае основите


Станислава Станоева

костилка на авокадо

айсбергът на сърцето
рисува тъмни плажове
от лава
прах
и кораби които се завръщат в атлантида

в гнездо на лястовици
живееш на вулкан
а в дългия архипелаг
са куци ветровете
и по скалите се подпират

камбаната на църквата събира всеки звук
да пренасити тялото с мълчания
които те достигат

а вятърните мелници
обелват тънък пласт озон
и го завръщат там
където вътрешни морета те заливат

Станислава Станоева

Queens

Пилонът приютява чуждите желания.
Измества центъра на тежестта към пурите.

Сестри на милосърдието -
чупят китките си -
със тях разбъркват огнена вода
в кристал и ледниково синьо.

Полилавяват писоарите от тестове за недоверие.
Вечерят гени,
ДНК,
сменени хромозоми.

Пречупват се
преградните стени на носоглътката.

Небрежни бели магистралки изрисуват
антични статуи в пустинята.

Преди да прегладнеят от ужилване,
минутата протяга дългото си тяло.

Разменят кода на оглозганите погледи
и не говорят,
не говорят за събуждане
в съня,
във който са зазидани.


Станислава Станоева

by the way (out)

знам

избълват клубовете нощни
опияняващ дим – тютюн и ганджа -
и малко синтетични залъгалки за децата
дрогира ги с дислексия и ехолалия тъмата
светът ги отчуждава в скучно красноречие
и те като обърнат кадър остаряват

жените свалят силикона със усилие
забиват всеки ден ботокс под ноктите на ежедневието
отричат гравитацията
под розовите хапчета се крие
привързаност към самотата

спотайват се мъжете зад златните си зъби
и си купуват удължители за пениси
играят фитнес в плешивия живот на своите очаквания
виаграта ги прави скучни
а после страдат че не са обичани

в такава нощ ще изтънеят границите
ще се провре умората до нервните ни окончания

това ли сме поискали –
да бъдем лутащи се атоми
сами и недоволни
и перманентно търсещи утеха

смъртта – закръглен нисък самурай -
ще ни спаси ли
с огризките живот
под тънката си дреха


Станислава Станоева

източни изкуства

изпивам тръпчивия чай
оризова хартия е денят
бял и недокоснат
шиацу масажът в следобедното ми бдение
ме откъсва от вечността
пускам хвърчило
камбанките събират гологлавите монаси в храма
животът е със матово ветрило
а върху него йероглиф на щастието

да съм щастлива

земята е зелен лимон
подхвърля заровете от седеф
из мраморните коридори на познанието
природата е малък свеж бонсай
тай чи идея за безсмъртие
откъсвам екзотичен плод
гарнирам го с коктейл
от непознати алкохоли
по чашата ми знак любов

да съм обичана

излъскан параван от абанос
и корени на непознати билки
ме пазят от въздушните течения
отглеждам скорпиони във буркан
обръщам гръб на западния вятър
а русата ми плитка
изчертава дракон
по лопатките

мълча и търся пътя към небето
върху кимоното ми
знак безсмъртие


Станислава Станоева

руни

на запад слънцето е нисък пас
от счупени меридиани
достига зенита на нервните окончания
материя
тяло
нещо което да купиш
за да изгубиш душата

по паралела на изтока
жълтите очи улучват дупката на страховете
пълзят във сенки
от напалм
и лотоси
под паднали тесни клепачи
нахлуват цивилизации

от юг червени пясъци
затрупват призрачни кервани
събуждат се подпухнали от суша
пустини и мусони
се събират
в зелените листа
като чадъри за илюзии

на север ветровете
със сребърни куршуми доубиват скуката
под лудите сияния
на края на земята
вървят под скрежа на звездите
и слагат многоточия
в заоблените ръбове на гравитацията

посоките са състояния на времето

дори да ги преминеш
какво ли ще успееш да откриеш
освен това което си научил


Станислава Станоева

каменна градина

чертаеш по пясъка пътеки за никъде

преместваш предметите -
да различаваш сега от тогава

само камъкът може да мълчи без посока
и тишината да пуска
хвърчила от оризова хартия

частица от вятър раздвижва минутите

гласът на стените
се връща към себе си

събираш песъчинки -
да маркираш живота

и чуваш -
камъкът ти говори


Станислава Станоева

хидрофилия

знам корените на водата

познавам ги с цялата си длан

с очите които гледат през нея

с всички потъвания все по-дълбоко

зад тишината скрита във всяка капка

от която въздухът се сгъстява

тялото ми го няма тялото ми изчезва

там – в най-прозрачното –

до границата на виреене

лек син балон от лунапарк в края на лятото

пълен с озон и пясък

с който меря дълбочините

после наобратно ме подхвърлят вълните

аз съм новородено сгърчено бебе

с гумен клюн ме дълбае въздухът

и ме втвърдява като обувка за тенис

с цялата гравитация върху кожата

чувам нежния шепот на кислорода

дишай

дишай

Станислава Станоева
"Теория на всичко" 2013 г.
ИК "Жанет 45"

късно лято

годините
четат и разтълкуват свещените ти мисли
полягат върху тихи улици
по-тихи от потопи

светците носят нафора на дните
лекуват раните със сребърен йодит

без кръст са думите

след тях остават
парчета вятър
неподредени междуметия
солени пясъци
в които стъпките се заличават

обичаш наводнения
обичаш под вода да размишляваш
да вкорениш
единственото изречение което те притиска -
светът е сам и тъжен като риба -
самотно изречение без граница


Станислава Станоева

пиперени плантации

събличам дрехите
събличам кожата
остават само плът
и възли страст
и безразличие
тъга от невъзможното оттласкване
страхът от свобода
от заминаване

сега съм уморена да обичам
сега съм жълта къто изгрева
защото
не искам да ме докосват необичащите

и
като ято чапли косите ми се разпиляват
мусоните ги хващат в своята прегръдка
посрещат първото си равноденствие
неболедували от сенна хрема
от тъй очрователната болест – възхищението

сърцето ми е дълъг път
така гостоприемно за мълчания
с тръстиките израства
срещу лулата с опиум до твърдата възглавница

очите ми се издължават
за да посрещат дъжд

сега и тук
избирам да съм празна
като поле
в което подправките замайват хоризонта
със дъх на анасон и пачули

привързвам на въже далечното си детство -
единственият миг когато съм била щастлива

отпускам го по вятъра

изпращам го за да ме събере
от всички краища по този свят
в които ме е нямало

Станислава Станоева