Така са тихи улиците, че дочувам
как една катафалка влиза в мъглата,
тръгва по пустия булевард
и се върти изгубена по ринговете в знак на безкрайност,
а копитата на конете са луд дъжд по паважа.
Какво, че въздухът е млечен и на кристали.
Той вече не засяга това тяло
в един град безпомощен до неузнаваемост,
без пешеходци на големия мост,
под който празни шлепове свирят зимни мелодии,
а Дунав е спокоен и сребърен като шоколадово фолио.
Свети Стефан е бяла купчина хероин
и след час минувачите ще го пръснат на магистрални дози.
Мъглата ще падне в нозете на Мария Терезия -
онази едра жена която владеела цяла империя,
а японски туристи ще се снимат пред Академията,
където Хитлер искал да учи рисуване и амнезия.
В такива зимни утрини,
когато Пратера е затворен,
а влакчето на смъртта връхлита в нечий сън,
искам да видя крилете си на простора,
изчистени от всички ангелски помисли.
Станислава Станоева
