По обед слънцето ни вдъхновява да поседнем до водата,
да пием свежия поток от блеснали туристи със светкавици
и да нахраним гълъбите със зърна от свойта плът,
разкъсана от топлина и влага, и мълчание.
Една гондола се забива в тялото на лятната лагуна,
от раната потичат хиляди канали.
Хотелите извикват водните таксита за разходка
и обещават лукс и капчици носталгия.
Сан Марко почернява от мравуняка.
Тълпите се придвижват на рояци и на пръсти.
Дворците побеляват – мъдри старци –
и се усмихват с хладно недоверие.
Гондолиерите прегракват от очакване.
Във “Флориан” кафето пари от аристократизъм.
Водата под моста Риалто е къдраво ангелче.
В Канале гранде една анаконда спи и сънува.
Следобедът се скрива в шепите на Марко Поло.
Пристанището плиска пръски хлад и спотаени мигове.
От белия дворец на дожите се хвърлят гълъби самоубийствено.
Спасява ги единствено звукът на флейта и пиано.
Станислава Станоева
