Кадифена ръкавица

Опушен грим,

шоколадчета върху сатенени възглавници...

Какво правиш тук с дългите си мигли,

с тесните си нокти,

стара червена шапчице,

надживяла всички вълци.

Краката ти се скъсяват със сантиметри,

защото лъжеш, лъжеш, лъжеш -

като поетите, които все си измислят бъдеще.

Кратките евфемизми да се залъгваш.

Кой днес сътворява събитие и издига в култ любовта.

Любовта, която умира винаги,

най-мръсната дума на този свят.

Златните рибки в аквариума

вече не изпълняват желания -

влияние,

тъпи играчки,

японско порно, рафинирано до сияние.

Водата има памет и минало,

викаме в нея глупости.

После повръщат реалност децата,

и остаряват като панелни блокове.

Харе Кришна, Аллах акбар,

амин, среден пръст и пръст при пръстта.

Всички все някога ще отидем

на дълго свиждане със смъртта.

Но днес,

как ще живеем днес,

спасени с кондоми и маски срещу радиация.

С тези протуберанси на лявото предсърдие -

девета степен по скалата на омразата.

Ядем новини, вечеряме прогноза за времето.

Нека мъртвите погребват своите мъртъвци.

Някои ходят дори в Швейцария

да се преселят в друг красив свят.

Изпивам тишината като бял абсент.

Зад прозренията няма спасение.

Отрязах с поглед 
черната котка на ръба на шосето.

Не ми липсва никой.

Дори приятелите.

Дори другите... 

Станислава Станоева

Пол

Мъжете носят слънцето на раменете

в нетърпеливото си основание

                               да са невинни.

Крилата им са остри от пропадане.

С усмивка

          прогнозират

                        пладнето.

Безкрайно е търпението на ръцете

да изтъкат послания,

                           да бъдат нужни.

Те мълчаливо пускат

                     хвърчила по вятъра.

Очите им са сребърни по пълнолуние.

Като деца, порастващи през лятото,

с илюзията, че са ангели,

те искат

           дяволски да са обичани.

Мъжете -

        нежните ръце на камъка.  

Станислава Станоева
"Градове и други острови" 2009
ИК "Жанет 45"

Светият остров

Кипарисите,

пътят с острите треви -

жълти като броненосец.

В тихия следобед чувам -

Йоан приспива морските течения,

покръства времето.

Под каменните облаци

чайките разравят земята,

полагат яйцата си на топло.

Фарът прави крачка.

След дългия си сън мечтае

да се изтръгне

от корените на водата.

Станислава Станоева 

В огъня (на нестинарите от странджанското село Българи)

На пети пристъпва огънят.

По напукани от въглени пети.

И окръжността се пръсва като спазъм.

Болката лекува от смъртта.

Белите забрадки скриват

черните коси,

изгорели от босилек и дъбрава,

побелели от мъгли.

Тъпаните, гайдите проплакват

в тъмните от самота гори.

В сухото дере дере гласът на Странджа,

странна като необелен плод.

В ниското иконите танцуват.

Стъпват в жълтите искри.

И небето се самонаказва,

и небето се разтваря.

И валят звезди.

Станислава Станоева
Снимка: Георги Кожухаров  

мандала

през пролетта децата са послушни

и влажни ветрове

разпукват телата им

като гръбнак на костенурка

щастливите деца

растат през лятото

а дългите червени часове

отмерват приливи и отливи

на есен

детските коси порастват като корени

засяват дъждове

и жънат листопади

затворени

във хладната бутилка на снега

през зимата

децата остаряват

тогава времето си отмъщава

и преобръща дните

със скоростта на тъмнината

Станислава Станоева

* * * / Старите ергени

Старите ергени се прибират

в края на деня към свойте стаи.

Свети над косите олисели

слънцето – коляно на девойка.

Старите ергени в тъмнината

бавно своите вечери дъвчат.

Пари във очите късогледи

сърпът лунен – тяло на момиче.

Старите ергени лягат кротко

на бродирани калъфки. Не заспиват.

Шумоли в креватите им стари

дървоядът – шепотът на мама.

Станислава Станоева
"Полет в камъка"
ИК "Марица" 2002