Пет писма от Константинопол

I

Зад каменни стени

цъфтят магнолии и тръни за венци.

В зелените коси,

върху самия ръб на континентите,

брегът се е заплел зад хоризонт от кораби и хора,

които се домогват до властта

на бавните високи облаци.

От морските пристанища

девиците потапят дългите си плитки.

Градът е стар, обрасъл в спомени.

Пристигам тук да излекувам

една умора.

Днес се подстригах.

II

Очите на иконите в „Света София”

са само предговор към превъзмогване на сушата.

Откриха шестокрили ангели

под пластове мазилка

с прободени очи.

Излизам.

Навън по шарени площади

религиите хвърлят зар.

Завърнали се призраци почукват

по портите на този град.

Аз си купувам лилав шал,

помитам всички улици

и в малкия квартал прибирам

горчивия локум на дългото пътуване.

III

Над минаретата ръждиви гарвани

ловят умерената облачност.

В Долмабахче пих вино в златна чаша,

говорих със един султан,

но не усетих мъдрост, бях години глупава.

Сега благодаря за своята невинност.

Защото повече не мога да съм млада.

Троши се споменът като изкусна баклава.

По улици, по-обли от дъжда,

се раздвоявам

в предела на влияние.

IV

Вървя в един дъждовен ден

между коли и хора.

Под Гàлата рибарите улавят златни рибки.

Прибирам се към стаята. 

Но имам зад очите си море

и кораби, които преминават в тъмното.

V

Изхвърлям всички северни писма,

студът им, скрит в кутийки за бижута.

И от пазара си купувам папагали,

които не изслушвам.

Затварям в сребърната клетка спомени

и птиците кълват,

кълват...

Порастват,

разказват с раздвоен език

как са летели в сънищата си преди.

Отключвам клетката.

Не ми е нужно минало.

Станислава Станоева