Октомври

Бяла котка гони черни врани.
Слънцето пали пожар в края на двора,
вари компот от дюли.
 

В комина на къщата падат звезди.
Излитат закъснели прилепи.

Станислава Станоева

Есенно равноденствие

Дълги сенки на стъклени птици
плуват привечер в топлия въздух.

Жълти остри треви гледат влюбено залеза

и пробождат пейзажа с невидими куки.

Ти стоиш сред полето с тънка есенна риза

и сърцето ти ще изкочи от толкова щастие.

На прозрачната линия между хълма и вятъра

блесват първите бледи звезди като ангели.

Станислава Станоева

Всичко

Бог е спасител на плажа,

и спирач на товарни влакове.

Той е най-добрият поет и пиян моряк.

Бог – разносвачът на хлябове.

Бог е дресьор на слонове

и водата, която залива плажа.

Бог е пясъкът и смъртта,

кораб и дъжд,

и диван за сядане.

Бог е всичко.

Всичко е Бог.

През едно циганско лято

Бог ми разказа страшна приказка.

Повярвах на всичко, което ми каза.

Веднъж, в средата на годините, говорих с Бог.

Той ми прошепна:

„Искаш ли да поиграем на сляпа баба?”

Станислава Станоева

Години дъжд

Валеше дъжд, а аз заспивах
под удара на всяка капка.

Забравих всичко като в сън,
пребродих чужди улици.

Сега съм дъжд и никой не познавам.
Вода съм и обичам гравитацията.

В едно легло накрай света
друг някой се събужда

и мисли -
ще завали ли някога...

Станислава Станоева

в нейната стая

в нейната стая живее само тишината
времето се мести на скокове
по ъглите лежат минутите

тя обича мрака на следобед след буря
в който светът е електрически и измислен
часът между деня и мрака
този получас
е гнездото което тя обитава

и ляга в него
в своите години
затрупват я гласовете на минало бъдеще настояще
искам отвън навътре да стигна до истината
казва тя
и се прибира в своята стая

без спомени да живее
без спомени да си отива от другите
частици от тъмна материя
съм аз
сме всички
казва тя
и притваря вратата

зад чертата на този свят
да излети от перваза на своите страхове
да се засади като цвете в земята
да подслушам всички мисли на корена
казва тя
и затваря вратата

тя живее на ръба на вещите
и изгаря всички мостове след себе си
след мен и потоп от мълчание
казва тя
и заключва вратата

Станислава Станоева

Претопяване на мита

Преплувах водите и стигнах до камъка.
Бях стрелец, после станах убиец.

Живях в огледалото. Друга се върнах.

Все тъй Сизиф е щастлив и абсурден.

Веднъж пренощувах в гнездото на гарвани.

Станах бяла. Светът - като орех.

Аз съм последният Хамлет на времето.

Ти ще свидетелстващ, бедни ми Йорик.

Станислава Станоева