да
той е дъждът
който идва винаги
последният пазач на небето
когато тъжните къщи
обръщат прозорците си на север
знам колко пепел и пустота
живеят под такива покриви
как мислите се вкопават
в съзнанието
и ако едно листо падне
шумът му събужда времето за илюзии
вече не можеш да се скриеш
зад неотворен чадър -
като сърп
докосващ изпружените крака на мрака
научил си как да оставяш зад себе си
всички граници
само раздялата те задържа тук
с дългите си междуметия
виждаш –
солта кристализира в думите
а после пуска водата
да подкопае основите
Станислава Станоева
Няма коментари:
Публикуване на коментар