жребичко

накуцват къщите
катерят склона

подхлъзват се годините надолу
ловят ги светлите мъгли в прозрачните си мрежи

в хербария на времето с карфица ги забождам

снегът е тънка бяла риза
на девственица
в първа брачна нощ

пространството е дълго и достатъчно
очите ми на воля да поскитат
а аз
да пия с местните първак направо от казана
да се завия с черга изтъкана преди век
в един следобед точно преди зимата

със звън изгубват се стадата зад завоя

на колене застава слънцето и пада
в кесия кожена като петак
дрънчат оранжевите му рапири по стените и стоборите
огрява кривите комини със последни сили
премествам го на юг за да стопи леда в сърцето ми

а сянката му тръгва по баирите


Станислава Станоева