събличам дрехите
събличам кожата
остават само плът
и възли страст
и безразличие
тъга от невъзможното оттласкване
страхът от свобода
от заминаване
сега съм уморена да обичам
сега съм жълта къто изгрева
защото
не искам да ме докосват необичащите
и
като ято чапли косите ми се разпиляват
мусоните ги хващат в своята прегръдка
посрещат първото си равноденствие
неболедували от сенна хрема
от тъй очрователната болест – възхищението
сърцето ми е дълъг път
така гостоприемно за мълчания
с тръстиките израства
срещу лулата с опиум до твърдата възглавница
очите ми се издължават
за да посрещат дъжд
сега и тук
избирам да съм празна
като поле
в което подправките замайват хоризонта
със дъх на анасон и пачули
привързвам на въже далечното си детство -
единственият миг когато съм била щастлива
отпускам го по вятъра
изпращам го за да ме събере
от всички краища по този свят
в които ме е нямало
Станислава Станоева
Няма коментари:
Публикуване на коментар